КАКВО ОЩЕ ПРАВИМ В ТЕЗИ ЛАЙНА?

КАКВО ОЩЕ ПРАВИМ В ТЕЗИ ЛАЙНА?

„Ще се откажа от журналистиката, ще се махна, ще отида някъде и ще напиша една книга какво видях през тези 20 години. Непрекъснато ме съдят – от продуценти до Комисията за защита на потребителите, това си е тормоз. Живеем в пълна деградация. Събрали сме се в нещо като Ноев ковчег, но за да си пречим, да се настъпваме, да се караме. Нацията е решила да не работи, да пихтуни, само да крещи и да не ражда.”, изтръгна от душата си Мартин Карбвоски по Тв7. Отвратителна синхроничност! Да бягаш дни наред от поразителната болка, да включиш телевизора и тя да те плисне като киселина. Право в очите. И да те пререже като „лятна тъга” на Лана дел Рей. Докато прокърви.
Какво още правим в тези лайна!
Къде, по дяволите, да заврем сърцата си, за да докоснем, само да докоснем онова състояние на духа, в което като Руми да можем да напишем само това, единствено това, в живота си:
„Изглеждай какъвто си
или бъди какъвто изглеждаш. Състрадателен и милостив като слънцето,
скривай чуждия срам като нощта.
Бъди щедър и благотворен като реката,
скромен и смирен като земята,
търпелив като морето,
безпощаден и яростен като смъртта.
Изглеждай какъвто си
или бъди какъвто изглеждаш.”
И после, после, после, да поемем по Пътя…
За кого е всичко това?
За кого хабим енергията на думите?
За кого влизаме в убийствени битки, за чия справедливост клатим гората на олайнявените сърца, които чакат спотаени по кюшетата да им изнесеш камъните нагоре по Хълма, да си овъглиш пръстите в огъня, да понесеш стоте тояги на гърба си, а те да пърдят, да плюскат, да мляскат, наблюдавайки те как се стопяваш в поредната голгота, наречена журналистика…
Заради какво се пържим в тигана на мръсна суета, завист, злоба, омраза, подлост, мерзост, измекярщина, където всеки гледа да те сготви и схруска, по възможност, колегиално…
Какъв е смисъла от вопъла да вършиш нещата в професията си така, както стъпва сърцето на детето – волно и чисто, и винаги в името на справедливостта? За какъв такъв, когато тълпата те дебне – ОТСТРАНИ и никога ВЪТРЕ, ЗАЕДНО с теб?! Хищно те следи – ти да си тоя, дето ще и оправиш живота, ти да си тоя, дето ще му съдерат задника, ти да си тоя, който иначе е възхитителен, ама да не ти е приятел… И враг да не ти е.
А живота е колкото звук от пърхащи крила.
Толкова.
Какво още правим в тези лайна?
И за какво и на кого сме се обрекли да оправяме света?
Кой свят?
На овластените боклуци, или на боклуците еснафи, които определят сеира ни като „осанна” и „разпни го”, според броя на изпитите си ракии?
За кого да напишем книгите си?
За страхливците, които ще ги четат под юрганите?
Или за всички онези, които дори няма да ги разлистят, но ще забиват методично пироните по китките ни?!
И не сме ли точно ние страхливците, че не го правим – да разсечем въжетата и да пуснем мъже, майки, бащи, кучета, сметки, адвокати, дела, врагове, приятели, любовници и тъпкачи – и да тръгнем По Пътя…
Така и така, ако сега, днес, утре умрем, същата тази журналистика ще ни опише такива, каквито никога не сме били.
Какво още правим в тези лайна?
Бог ли търсим?
Бог е в прискрипаните ни пръсти.
И в ТЯХНОТО безсърдечие пак е Бог.
И бягството е менгеме. Нищо повече.Веселина Томова, Afera.BG

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.