В ничие народно меню не е написано „Щастие“. То се печели с кръв, пот и сълзи
В ничие народно меню не е написано „Щастие“. То се печели с кръв, пот и сълзи
Едно писмо от Атанас Димитров Янев, горд казанлъчанин и българин, студент по право в Юридическия факултет на Софийския университет. Реших да напиша това писмо до медиите не с идеята за някаква лична фалшиво-акуратна показност, а с идеята да популяризирам една конкретна кауза, която всъщност е един от най-светлите снопове светлина в нашето иначе мрачно и безизходно народно битие. Защото у нас отдавна почти не се акумулира някаква смисленост в публичен аспект, думите се раздават като парцали на женския пазар от всякакви апологети на кьорфишеците, всеки втори е новият ни Спасител и Променител на националната ни Съдба, всичко може да бъде видяно, чуто и… пренебрегнато.
Ние не можем да си позволим да не обръщаме внимание на всички онези позитивни практики, които имат желанието и възможностите да ни изкарат от инкубатора на опростачването и обезпаметяването. Инкубатор, който сами си създадохме и който, уви, кръстихме България. Във времена на разстреляна съвест, обществено-политическа криза, силни външни политико-идеологически влияния, духовна и физическа несрета, ценностен хаос, забравено минало и продадено бъдеще, да заговориш за образование и просвещение би граничило с цветовете на гротеската. И именно поради тази причина, ние сме подложили съществуването на България под въпрос. Ако това ви се струва преувеличено, то след още няколко години вече няма да имаме време дори за осмисляне на собственото ни окаяно състояние. Ще е станало прекалено късно.
Но никога не е късно за г-н Теодосий Теодосиев. За хората, които имат сетива за ценното и същностното в обществен план, отвъд всякакви користни лични интереси, това име със сигурност не е непознато. То не е непознато и за българския и международен елит в света на физиката и приложната математика. Дългогодишен преподавател по физика в ПМГ „Никола Обрешков“ град Казанлък, г-н Теодосиев години наред подготвя млади и кадърни физици, които прославят името на Родината ни, печелейки индивидуално и отборно всички призови места на почти всички международни олимпиади и състезания по физика. Негови ученици стават студенти в престижни университети (уви, в чужбина) и започват работа на места, за които голяма част от младите физици и математици по света могат само да мечтаят. За съжаление, тези които остават тук, не са чак толкова много. Причините са повече от очеизвадни и дори средностатистическите български „слепци с очи“ биха могли да ги забележат. Не искам и няма да започна с клишетата за това как „държавата бездейства и не му помага“, „каузата му е оставена на произвола на съдбата“, „условията, в които работи са от времето на килийните училища“ и прочие. Тези неща са пределно ясни за всеки средностатистически разумен и интелигентен българин. За тях е писано и говорено премного, до втръсване. Няма как да очакваш от някакви нищожни и тщеславни човечета, провъзгласили се за политически и/или бизнес елит, да помогнат на подобни каузи, предприемайки някакви действия. Няма и няма как да има отзвук на „глас искрен благороден“. Все едно да очакваме, че Бай Ганьо може да организира по-честни и свободни избори от Иваница Граматиков. Всъщност, явно може.
Неслучайно карикатурата на Илия Бешков, в която Алеко стои мъртъв под епичната фигура на гордия търговец на розово масло, никога няма да изгуби своят актуалност. И дори вече не е карикатура. Тук става въпрос за нас и за собствената ни съвест. Лична и национална. Защото ние като общество продължаваме да отказваме да разберем, че всичко случващо се около нас е наша проекция и функция. Във всякакъв аспект – икономически, политически, идеологически, културен. Великият руски писател Толстой го е казал най-простичко : „Всеки се опитва да промени света, но никой не се опитва да промени себе си.“ Всички наши национални нерадости не са някакви имагинерни същества, дошли съвсем незакономерно в нашето ежедневие. За тях сме си виновни и ние, освен онези нищожества, за които споменах по-горе. Най-големият проблем на България е, че ние не осъзнаваме собствените си проблеми. Не можем да надникнем отвъд материалното и отвъд покупко-продажбата на политическия ден. Трябва по-сериозно да се опитваме да обгрижваме съвестта,съзнанието и интелекта си. Трябва да се изправим лице в лице със себе си и да кажем : „И аз съм виновен“. Без страх и с национален патос. Да се обърнем към Паметта, защото миналото тича пред нас и ни изпреварва. Да видим завещаното и съграденото в Ценностния пантеон на безсмъртието. Не може на нас всички и всичко да са ни големи длъжници : политиците, Съдбата, Провидението или имагинерното образование, търпящо толкова ругатни, наречено Държава. В ничие народно меню в раздела на предястията не е написано „Щастие“. То се печели с кръв, пот и сълзи, ако трябва да цитирам един закръглен англичанин. И с личностно усъвършенстване, просвещение, образование, будители, дух, култура. За да можем да не виснем след време на бесилото на Историята, на което се люлеят редица народи, несъзнали навреме собственото си битие, собствената си история и собствените си ценности. Може би всичко това ви звучи прекалено патетично. И може би сте прави, още повече, ако хладилникът ви е празен, а децата ви са на гурбет в Европа или зад Океана. Но давам пример с г-н Теодосиев. В Деня на народните будители, Нова телевизия излъчи репортаж, как Златният физик на България сам и със собствени средства строи училище в Габровския балкан! Г-н Теодосиев, със лични спестявания от дребната си (за неговите постижения и заслуги) работна заплата,в продължение на много години, е успял да направи покрива на училището, измазал е стените, а следващата цел е алуминиева дограма. „Това ми е идеята – да има едно място в България, където да може всеки човек да дойде и безплатно да получи подготовка на световно ниво по физика и по математика“, споделя учителят. По думите му, спестяванията, които е вложил, са стигали за един апартамент. Но, естествено, няма по важен от Апартамента на Духа. Той не се продава и г-н Теодосиев знае това по-добре от всички нас. Той не е започнал да стреля във въздуха оплаквателните елегии, на които сме способни ние. Не обвинява, не изисква, не се отказва, а дерзае- сам, както може, колкото може. Помагат му, естествено, но още се иска. Основният въпрос е, не дали, кога и кой ще му помага, а дали ние сме достойни за подобни лични примери. Дали бихме забравили за тях, пет минути след като чуем за подобни подвизи по телевизията или прочетем писмо като това, което пиша в момента – все неща, които се губят безвъзвратно в словесния талаш? Или бихме предприели някакви действия, ако не да помогнем конкретно, то поне да се погрижим за духа и интелекта си, за да станем достойни за подобни каузи? Заслужаваме ли ние такива позитивни практики и тенденции, такива малки частици надежда в безнадеждното ни българско съществуване? Ако ли не, нека ги заслужим. Ако една немалка част от младите хора смятат за по-важно да се потопят в езическите дебри на Хелоуин, измисляйки си остроумни маски и костюмчета, вместо да се запознаят с действията на г-н Теодосиев, не обвинявайте никого за нашето собствено падение. Ако повечето от родителите смятат за по-важно да насърчат мрачната хелоуинска социализация на децата си, вместо на първи ноември, а и след това, да им разкажат за г-н Теодосиев, не обвинявайте никого за нашето собствено падение. Ако смятате, че връщането назад във времето е безполезна и ненужна задача, вижте новите ни будители. Има много такива, не е само г-н Теодосиев.
А и той самият е споменавал, „че не се смята за кой знае какво“. Трябва много достойнство, фина диша и силен дух, за да не оставяш след себе си следи от егоцентризъм, особено когато имаш основание за това. Ние трябва да се стремим поне малко да заприличаме на подобни хора, а не да търсим извинения за собствената ни обществена непълноценност. В българското национално самосъзнание битуват едни доста стари национални комплекси, които винаги в нашата история са се съчетавали със страшната ни мания за величие. Ние винаги сме най-унижените и оскърбените (по Достоевски), най-неспособните, най-неуспелите, същевременно се бием в гърдите за времето, в което сме били на три морета. Трябва да се научим да си правим изводи от всичко около нас, от Историята ни – също. Акумулирайте личните примери на хора като г-н Теодосиев. Гордейте се с неговите ученици, помагайте с каквото можете – материални средства, популяризиране на подобни каузи, всеки според възможностите и личните си несгоди. Без оправдания. Без извинения. Без притеснения и корист. Вижте колко успешни сме ние! След по-малко от две седмици българин ще се опита да стане световен шампион по бокс. Същият този Кубрат, който отказа милиони, за да развява българското знаме на ринга след всяка своя победа. Редица български ученици и студенти всеки ден печелят олимпиади и състезания и измислят по нещо ново, непознато на световната наука досега. Множество български учители, въпреки подигравките от страна на собствената им държава, продължават да съхраняват духа на познанието в различни класни стаи (пък били и мизерни). Едни млади физици дерзаят безспирно. Български глас още лети сред Космоса. Друг такъв ще ни представя на младежката Евровизия. Още редица примери могат да бъдат дадени. Вместо тях обаче, постоянно ни се пробутват някакви тиквеници (по Хелоуин), които се изживяват като последна инстанция на Битието и Истината – от екрана, от политиката, от културата, изпод словесните бълбочи. Ние нямаме право да забравяме всички позитивни примери, да се врязваме отново в злободневното безсмислие на безжизнения ни ден, и да стоим на порутена станция, чакайте вечната Промяна. Ако продължим да го правим и занапред, ще увиснем на онова бесило за което ви говорех. А за него Юго казва, че ти шепне и те примамва със сладникави приказки. Не мога да ви помогна с много пари, г-н Теодосиев. Нямам ги, ах де да ги имах! Но мога да ви помогна с думите си – те са моето успокоение, моите куршуми, моите братя и сестри. Дори съм сигурен , че Вие нямате нужда от всичко това, защото за човек, който ежедневно познава свободата като състояние на духа, чуждата помощ би била добре дошла, но дори и да я няма, трагедията не е чак толкова голяма. Защото свободата на духа е вечна, а личностното удовлетворение от проявеното достойнство и възможността да помогнеш на собственото си отечество, са най-голямата награда за един будител. Дано вашата кауза бъде популяризирана, подпомогната и разбрана. Това се опитвам да направя и аз. Знам, че има хора, които ви помагат във всякакъв аспект, но те би трябвало да са в пъти повече. Вие сте достатъчно уважаван и познат на много хора, моето писъмце е един малък и може би нелеп опит да пробудя дебати и мисли в обществен план, които отдавна са заспали зимен сън. Самият вие, г-н Теодосиев, сте заявявали, че се възприемате като професионален будител. Дано и ние след време започнем да се възприемаме като такива. Всички, заедно, обединени. Напук на всичко пошло около нас, създадено и съхранено от хелоуинстващите културтрегери. Да бъдем!Автор: Атанас Яневизточник: Нова телевизия