НЯМА СМИСЪЛ ОТ СБОГУВАНЕ
НЯМА СМИСЪЛ ОТ СБОГУВАНЕ
Времето било толкова жестоко, а пътя толкова опасен, че се налагало да вървят само нощем. Денем се криели из гори и дерета, а майките запушвали устите на бебета си за да не чуят турците плача им, и така да открият бягащите. По това време прабаба ми Милка била едва на няколко месеца. Годината е 1913 и тя заедно със семейството си напускала родната си Беломорска Тракия в търсене на по-добър живот, някъде на север. Вървели с дни в перманентен ад на глад, нищета и студ. По петите им неотменно ги следвала смъртта.
Така прабаба ми станала бежанец.
Семейството й се установило в село Факия, на няколко десетки километра от днешен Средец, Бургаско. Малко по-късно се местят в Грудово. Именно там години по-късно Милка се запознава с ковача Петър и му ражда трима сина. Средният е дядо ми Георги. Фамилията му била взета от селото, дало дом и приют на бягащите – Факалиев.
Едва на 16 години, още съвсем младия Георги, успява да задържи американски парашутист скочил в района на дома му. Гони го цели 16 километра, през три села. Кобурът от пистолета на чужденецът пък, години наред бе сред най-любимите ми играчки в детството. Протритата и захабена кожа провокираше въображението ми и вкарваше в детската му душа безмислен революционен дух, във време, в което пропагандата така и така май си бе в повече.
Георги става член на РМС, жени се за баба ми и идват в София. Раждат им се две дъщери – майка ми Венета и леля ми Петя. Дядо започва работа във Второ главно – Френски отдел. Прекарва няколко специализации в Англия, а после е пратен и за кратко в Гърция. И днес имам снимките му с Папандреу.
Георги живее известно време и в Камбоджа, като след престоя си там той става първия, а и единствен българин написал две книги за терора в страната по времето на Пол Пот – „Кампучия на живот и смърт“ 1980 г. и „Камбоджа – възкръсване от пепелта“ 1983 година. Именно той помогна на Гарелов да направи филм за БТ за драмата в страната. Години по-късно намерих книгите му в централната библиотека на Ню Йорк. Екземпляри от тях има и в университета Йеил.
В продължение на 14 години Георги е и завеждащ отдел „Международни дейности“ към Отечествения фронт. През този период той многократно обикаля целия свят. Помня го как се връщаше от Никарагуа, за да замине дни по-късно към Коста Рика или Виетнам. В периода 1986-1990 година дядо ми бе назначен за посланик на България в Танзания, Бурунди, Руанда и Коморските острови. Аз също живях известно време с него там. Помня нощите през които двамата седяхме на военното летище в Дар ес Салам и посрещахме българските военни самолети Ил-18 пълни с оръжие за тогавашния конфликт в Мозамбик. Благодарение на него още съвсем малък успях да видя държави като Судан и Египет, да спра за малко в места като Сомалия, Етиопия и Йемен.
За Георги срещите с Ясер Арафат, Фидел Кастро и един куп други премиери, президенти и лидери – не бяха една или две. Малкото момче от Средец отдавна се бе превърнал в мъж, за който целият свят, бе негов дом.
След 1989 година по-личното нареждане на Андрей Луканов Георги Факалиев бе отзован от поста посланик и върнат в България. Първоначалния му ентусиазъм от промените настъпващи в държавата и партията, бързо отстъпи място на трайно разочарование, а в последните години и на пълна апатия.
Макар и вече пенсионер той продължи все така да става рано сутрин, да се бръсне и облича, да излиза странно добронамерен сред неочакващата го агресивна улица, да си купува кафе и вестник и да сяда на пейката пред блока с цигара в ръка. Постепенно престана да говори. Правеше го все по-рядко, само ни гледаше. Всички. Дъщерите, внуците, правнуците. На мен ми звънеше най-редовно, някой път по 2-3 пъти на ден.
Онази вечер също звънна.
– Как си Васе?
– Нормално дядо. Прибирам се от работа.
– Ааа добре. Браво. Ами хайде…всичко най-добро.
Кратък разговор, значим единствено за нас двамата.
Дядо почина вчера. Сам, свит като малко момче под одеалото. Почина в съня си – без шум, оплаквания и патос. Почина обгърнат от шарения свят на житейската си история, като че пак бе на път, някъде там в неясното, далечното и опасното. Някъде там, където могат да ходят само истинските мъже. А при тях няма смисъл от сбогуване. Сбогуват се само спиращите, не и тези, които винаги са път…
Лек път, и скоро пак ще се видим дядо. Ааа и разбира се – всичко най-добро!Васил ПЕТЕВ