„Опенхаймер“ – мисловната верижна реакция, от която имахме нужда
„Опенхаймер“ – мисловната верижна реакция, от която имахме нужда
Още в момента, в който бе обявено, че Кристофър Нолън ще прави биографичен филм за Дж. Робърт Опенхаймер и че Килиън Мърфи ще изиграе известният учен, всички кино фенове знаеха, че това ще е един от най-добрите филми за 2023 г. Е, оказаха се прави, но „Опенхаймер“ не се превърна просто в успешен и харесван филм. Превърна се в културен кино феномен.
„Опенхаймер“ със сигурност щеше да се справи добре и през успешна година за Холивуд, но имайки предвид колко продукции се провалиха в бокс офиса, „Опенхаймер“ се превърна в един от двата филма, които спасяват индустрията през 2023 г. от пълен провал (заедно с „Барби“). Няма как да не споделя тренда „Барбенхаймер“, който плъзна из цялото интернет пространство поради причината, че два толкова различни филма излизат по кината в един и същи ден. Първоначалният въпрос беше: „Ще гледаме „Барби“ или „Опенхаймер“?“, който в последствие се превърна в: „Ще гледаме първо „Барби“ или „Опенхаймер“?“. В година на адаптации на анимации и продължения на известни поредици, двата филма са глътка свеж въздух.
Но сега фокусът пада върху „Опенхаймер“ – биографията за една от най-сложните личности в историята и бащата на атомната бомба. Признавам си, не съм почитател на филмите за войни или за известни личности от тези периоди, но вече имах известни очаквания, че ще прилича на други биографични филми. Определено сбърках. Това не е просто филм за Дж. Робърт Опенхаймер, а за страх, вина, избори, за размитите граници между правилно и грешно и какво може да си причини човечеството от любопитство и алчност.
Въпреки че създаването на атомната бомба е основна тема, сюжетът не е изпълнен с експлозии или друг тип екшън (не се и очаква от биографии, но вече малка част от хората се оплакват от това). Бих го определила като „диалогичен сюжет“, защото в този случай думите са по-силни от действията. „Опенхаймер“ е разделен на две смислови части – „Деление“ и „Съединение“.
„Деление“ е гледната точка на Опенхаймер. Тя е обвързана с времевата линия, когато ученият е още млад и изучава деленето на атома, както и символичното му отцепване от колегите му по време на проекта „Манхатън“ и доброволното изолиране от близките му хора. „Съединение“ е гледната точка на Люис Щраус, която представя повече от времевата линия след капитулацията на Япония, когато основната тема е колко полезни могат да бъдат атомните бомби срещу СССР и как сегашната надпревара е с тях, докато някой пръв не измисли по-опасно оръжие за масово унищожение. Щраус и Опенхаймер са двете страни на една монета и могат да бъдат сравнени със съединението на две атомни бомби, което не е трябвало да се случи. Гледната точка на Опенхаймер е цветна, а тази на Щраус – черно-бяла, което коренно ги различава, но по-късно ще спомена символизма на цветовете.
Освен този тип разграничение, в целия филм присъстват още 3 времеви линии – на младия Робърт Опенхаймер, докато още е студент и превръщането му в преподавател, проект „Манхатън“ и „Лос Аламос“, където се провежда експериментът „Тринити“ и след войната, когато Опенхаймер е обвинен в застрашаване на сигурността на САЩ. В самото начало проследяването е леко объркващо, тъй като се прескача от една в друга времева линия начесто, но бързо спира да прави впечатление.
Кристофър Нолан е брилянтен режисьор, който събира също толкова прекрасен актьорски състав, сред който попадат известни имена като: Килиън Мърфи, Робърт Дауни Джуниър, Емили Блънт, Мат Деймън, Флорънс Пю, Рами Малек и други.
Няма как да не започна с душата на този филм – Килиън Мърфи. Ролята му приляга толкова добре, че изобщо не личи, че е роля. Успява да предаде цялата палитра от емоции на един гениален, неразбран и в същото време много наивен и объркан човек, като едновременно с това за околните изглежда така все едно е лишен от емоции. Чрез интонацията и движенията си Мърфи прави персонажа Опенхаймер плътен и истински, преминавайки от вълнение, през страх, вина, съмнения… докато накрая вече не остава нищо. Дж. Робърт Опенхаймер е изключително сложен за разбиране човек, камо ли пък да се изиграе, но Килиън го кара да изглежда лесно и съвсем естествено.
Робърт Дауни Джуниър пък по същия начин успява да влезе в обувките на Люис Щраус. Безпроблемно успява да пресъздаде хладнокръвието и задоволството, но и онези алчност и завист, които първоначално личат единствено в очите му, но после преминават в явна параноя. Начинът, по който очите му шарят наоколо нервно, по който подръпва яката си или дори само по тона на гласа му могат да разкажат какъв е този мъж.
Мат Деймън и Емили Блънт също се справят добре със своите персонажи. Мат Деймън пресъздава успешно образа на генерал Лесли Гроувс – военен, който включва Опенхаймер в проект „Манхатън“. Емили Блънт пък е в ролята на Катрин „Кити“ Опенхаймер – съпругата на Робърт, която макар и да живее в трудно време успява да покаже сила на духа и подкрепа към съпруга си.
Други отличителни изпълнения са тези на Гари Олдман (президент Хари Труман), Флорънс Пю (Джийн Татлок), Том Конти (Албърт Айнщайн) и много други. Общо казано: нямаше слабо актьорско изпълнение, независимо колко малка е ролята.
Кинематографията е другият изключително силен елемент в „Опенхаймер“. Дори само за нея си струват трите часа. Кристофър Нолан използва IMAX камери, което прави целия процес по-сложен, но и много по-въздействащ в IMAX кината след това. Често се разчита на близки кадри, които акцентират върху очите или изражението на всеки персонаж. Това прави преживяването по-лично и позволява на зрителя да надникне в ума и душата на съответния герой.
Символите също са много и всеки от тях е свързан с другия в мрежа от множество нишки. Филмът започва с експлозия и част от мита за Прометей, който дал огъня на хората и бил наказан до края на вечността за това. В случая Дж. Робърт Опенхаймер е съвременният Прометей, който дава средство на човечеството да изпепели света, с което ще бъде запомнен за вечни времена и ще бъде обвиняван. Неслучайно и биографичната книга „Американският Прометей“ прави същата препратка.
Друг символ, който се явява под формата на композиционна рамка, са дъждовните капки, падащи в локва. Те образуват вълни и малки окръжности, които се преплитат. Същите окръжности се появяват в изчисления и чертежи през целия филм, които описват как избухват атомните бомби и какво може да се случи ако се стигне до война с тях. Ябълката също е от коренно значение за физиците заради връзката ѝ с Нютон, който открива гравитацията. Още като студент Опенхаймер отравя ябълката на своя професор, но после веднага съжалява за това, което показва ранната му склонност да прави оръжия за масово унищожение и последиците върху психиката му след като ги е създал.
Шапката, която Опенхаймер носи също е важна, тя е отличителна част от облеклото на учените, която ги отличава от обикновените хора или от военните. При една от срещите си с Айнщайн, Опенхаймер му подава шапката, която вятърът отвява, но другият учен не я слага отново на главата си – знак, че той също изпитва вина от това, че е открехнал вратата към този нов свят на унищожение. Друг интересен символ и композиционна рамка са начинът по-който персонажът на Опенхаймер започва и завършва филма. В началото отваря очи, а в последните секунди ги затваря.
Във филма има само една реална експлозия и изненадващо е направена с колкото се може по-малко специални ефекти. Нолан и екипът му правят всякакви опити с метални балони, светещи отвътре, пинг-понг топчета и други предмети, които се удрят в други, аквариуми, в които смесват различни вещества… и така, докато не получават желаните искри и ефекти.
Това, което ме плени беше начинът, по който беше показан вътрешния свят на Опенхаймер и неговото въображение. В началото не може да спи по цели нощи, защото вижда частици и връзките между тях, които избухват в искри или задействат някаква реакция. И той, и ние като зрители разбираме едва по-късно какво значат. Но дори да не беше нещо повече от въображението му, все пак този поглед в ума му беше направен по красив и необикновен начин, за да акцентира колко сложен и гениален е бил този мъж, въпреки най-голямото си престъпление.
Цветовете, използвани във филма са мрачни и някак „по-убити“, което подхожда на тематиката. Освен разликата между частите „Деление“ и „Съединение“ има друга причина едната да е цветна, а другата – черно-бяла. Светът на Щраус е черно-бял. Има ясна граница между добро и зло, правилно и грешно (поне той така си мисли), което го прави ограничен. Опенхаймер вижда света с всичките му цветове и нюанси. Разбира колко е сложен затова и не може да прецени дълго време кое е правилно и кое не е. Светлината в перспективата на двамата също е важна. Докато черно-белия свят на Щраус е по-ярък – знак, че е щастлив и доволен от решенията и възгледите си, то цветния на Опенхаймер е по-мрачен, което показва нагласата му, обратна на тази на Щраус.
Музиката също прави кръгови композиции. Различни звуци се появяват в началото на филма, когато още не знаем от какво са и се появяват в края, за да дадат този отговор. Тя подсилва напрежението и всички останали чувства, дори успява да втълпи страх и тревожност от бъдещето на човечеството.
Без да издавам какво се случва в края, ще кажа, че беше един от най-силните моменти в целия филм, комбинация от брилянтна актьорска игра, кинематография, музика и послание.
„Опенхаймер“ е история за верижна реакция, която коренно променя света по един или друг начин и за човека, който започва тази верижна реакция, разказана от неговата гледна точка. Това не е възхвала на Дж. Робърт Опенхаймер, нито пропаганда относно каквото и да е. Целта на Кристофър Нолан и екипа му е да разкажат история, която не би трябвало днес да е актуална, но е. А единствената цел е да провокира мисловна верижна реакция.
