България – високи сини планини и силни национални комплекси
Туризмът е един странен ритуал на модерния човек: трябва да отидеш някъде, за да се върнеш и да се почувстваш на мястото си. Представят ти екзотични танци и автентични гозби и ти много добре знаеш, че това е театър, но си си платил и имаш интерес да вярваш.
Да погледнем и към онзи, който обитава туристическия театър. Като че ли най-тежко преживяха културния сблъсък мюсюлманските страни като Тунис, Египет, Турция, където изведнъж нахлуха богати чужденци – печаха се голи по плажовете, напиваха се, плащаха на местните да ги обслужват. Една от причините за антизападните настроения вероятно идва от това.
България беше пощадена от подобен шок, защото масовият туризъм тръгна във времето на комунизма: гостите идваха предимно от социалистическите страни и бяха също толкова убоги и наплашени, колкото местните, от друга страна контактите със западняците бяха силно ограничавани. Когато режимът падна и индустрията се развихри, хората вече бяха свикнали и дори еднополови двойки чужденци, хванати за ръка, днес будят само клюкарско любопитство у нашенеца. Пък и за самите българи пътуването стана норма – от почивните станции те поеха според възможностите си към екзотични дестинации, където да обслужват самите тях.
Основният проблем, който създаде туризмът в България, е образът. Когато се чудиш как да се продаваш на чужденците, въпросът как изглеждаш добива екзистенциални измерения. Всъщност не създаде, а задълбочи проблема с образа. Защото като млада и зависима държава България винаги се е оглеждала в очите на другите. Паисий призовава: „Четете и знайте, за да не бивате подигравани и укорявани от други племена и народи“, а смисълът на националната революция за Левски е „да бъдем равни с другите европейски народи“. И тъй, в битката за самоутвърждаване, започнахме да градим държавни институции и символи, Народен театър и музеи, литературен канон и железници.
Промяната, която донесе туризмът, беше неусетна. Тази нова родина вече не бива да е като на другите народи, а различна от тях – по-интересна, по-екзотична. Основен ресурс е природата, която идва да привлече обитателя на индустриалния свят към приятните климатични особености. Разбира се, природата е изначален ресурс на българския патриотизъм, защото „мили ми са планините“ и „небето като от коприна“, а и националният ни химн е една разгърната природна картина. Но тези пейзажи нямат особено съдържание – те просто възпитават у българина радостта, че е там, където е.
Туристическият пейзаж е от съвсем друг характер. Вместо да унифицират, различните гордости фрагментират националната територия: едни се гордеят с морето, други с гледките от планините, трети хвалят чудодейните минерални води, лекували още римляните. При това туристите често харесват неща, от които местните малко се срамуват. Например търсят у нас дивата природа, която за много хора е просто дивотия и недоразвитост. Става така, че едни опитват да продават биоразнообразие, други искат да строят хотели.
Природните феномени се насищат с вярвания и легенди. Повечето странни скали станаха праисторически долмени или поне източник на енергии, с които пътешественикът може да се зареди. Митичният разказ има чудесното свойство неопровержимост. Говори се, че скалата на Белинташ е била площадка за кацане на космически кораб. Вярно ли е това или не? Вярно е, че хората говорят, виж, за кораба не знаем. И ето ни при магията на туризма: говорят ти едни неща, които може и да не са така, но пък ти ги говорят. По тази логика издигнаха десетки крепости с европейско финансиране, основани на легенди, в някои случаи самият проектант на обекта ги измисляше, защото кой да каже откъде трябва да идва легендата, за да е автентична? Архитектът, историкът, общинарят – не са ли те част от туземната култура?
Към пейзажа се добавя друго естествено свойство на мястото: фолклорът. Няма страна без фолклор и той е своеобразен като извивките на земната повърхност – та нали по определение предхожда унифициращата местата модерност. Само нека се разберем, говорим не за народната култура, която естествено практикуват хазяите и сервитьорите на приемащата страна, а за един реконструиран от етнографите, приповдигнат от идеолозите и в последна сметка поизмислен фолклор, който служи на туристите за нещо като културен GPS – озовахте се точно тук, не другаде. Никой нормален българин не играе нестинарски танци в свободното си време, а ако си е направил кукерска маска, то не е защото вярва в таласъми, а за да се яви на съответния фестивал.
Вярва ли обитателят на туристическата родина в театъра, който сам създава за гостите? Може би се вживява, както прави актьорът с ролята си – вживява се в тази уникална, неповторима, древна и т. н. култура, която иска да продаде. Въпросът е излиза ли от ролята после, когато остане насаме със съгражданите си в кръчмата? Или окончателно потъва в света на славната фантазия?
Откъм история малка страна като България няма какво да продаде на глобалния пазар: няма пълководци като Александър Велики, няма египетски пирамиди, няма дори концентрационни лагери, превърнати в музеи. Местните герои са най-вече за вътрешния туризъм, където бройките запълват ученическите групи и политици, които поднасят цветя на празници. От известно време срамежливо започна присламчването на страната ни към по-глобалните неща. Започнаха турове на комунистическото наследство, защото Съветската империя е нещо, за което всички гости са чували. Пак невидимо и отдолу историческите възстановчици въведоха римските легиони, които отбраняват споменатите крепости. „Римски“ в случая значи „византийски“, а подмяната на името не е от съображения за историческа коректност: просто поколения наред са възпитавани в омраза към предполагаемото византийско робство, а ето, че туризмът май започна да ни освобождава от него. Все още упорито се съпротивляваме да използваме като ресурс Османската империя, с целия ѝ екзотичен и страховит ореол, но вероятно и това ще дойде. Защото образът си иска своето.
Такава е тази индустрия и няма как да я спрем. Вероятно някой ден и тук в центровете на Пловдив, София или Търново ще започнат да протестират срещу наплива на туристи, които разстройват нормалния живот, вдигат наемите и прогонват местните. Вероятно ще има битка за регулации, за ограничаване на евтините полети и системата Airbnb, както стана в градове като Венеция или Барселона. Но засега у нас туризмът е само златното пиле, което се надяваме да компенсира липсата на заводи и университети. Мислим го като начин да възникнем на световната сцена. Не идват просто да се напият – идват да ни почетат, да ни признаят, мислим си. Защото основната драма на България е, че това е място, за което никой нищо не знае.
Туризмът засилва този национален комплекс. Розите, розовото масло? Ами къде са сега, освен като възстановка за туристи? Киселото мляко? Трябваше ли „Данон“ да дойде да ни учи да го правим? Шопската салата? С какво се различава от гръцката? Ракията? Че тя думата е турска… На всяка стъпка тежки битки, които усилват националната обидчивост. Така вместо да развива дружелюбността и лекотата, които свързваме с тази индустрия, туризмът у нас засилва съмнението, че наистина съществуваме.
Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
Източник Fakti.bg
