КАК РАБОТИ ЛИТЕРАТУРАТА

КАК РАБОТИ ЛИТЕРАТУРАТА

Поне от десет години, че и повече, не бяхме минавали през Старо село, откак направиха новата магистрала. Там, на завоя, имаше ханче с вековна бреза, с чешма. Но този път с жена ми само се спогледахме и аз отбих от магистралата по пътя към селото.
Изпитвах леко вълнение. След предишното ми идване тук написах един разказ, с който още се гордея.
Брезата беше отсечена. Постройката на ханчето стоеше, но вече запусната, с изпочупени стъкла. Трафикът вече не минаваше оттук и ханчето беше умряло.
Когато се насочихме към църквата, вълнението ми нарастна. Стигнахме до новия църковен зид, натиснах бравата на портата, беше заключено. Огледах се, видях един човек и го попитах кой държи ключовете от църквата. Той ми посочи едно дворче от долната страна на черковния двор. Отидох дотам, влязох и повиках. Появи се една жена с басмена рокля, чу за какво я търся, върна се да вземе ключовете и се запътихме към най-близката портичка.
Влязохме в черковния двор. Беше станал неузнаваем. Окосен, поддържан, с лехи с рози, с настлани с чакъл пътечки. Църквата също грееше, варосана, бяла. Влязохме вътре, запалихме свещи. Всичко беше боядисано, оправено.
– Как се казваш? – попитах жената.
– Виолетка.
Сетне тя ни заведе и до параклисчето в дъното на двора, много по-старо от самата църква, с фрески, с които би се гордяла и църквата в Добърско, и Боянската църква.
А сетне ни разказа историята за онази Мария от моя разказ – „Света Мария от Старо село”.
Все пак тези петнайсетина години от първото ни посещение тук не бяха минали съвсем напразно, помислих си. И започнах да вадя някаква песъчинка от окото си.
Ето сега разказа, който, впрочем, чухме от устата и на Виолетка. Държа да отбележа и това – каменният кръст от външната страна на олтара наистина още стои – само дето върху грапавата му повърхност не се чете вече никакво име.
Но затова са разказите.
Света Мария от Старо село
На пъ­тя за Ку­ла­та, при Ста­ро се­ло, до хан­че­то с ве­ков­на­та бре­за, се­га има ка­фе­не с пар­кинг, ра­бо­те­що нон­стоп. На то­ва място ви­на­ги спи­рат мно­го ко­ли, ав­то­бу­си­те с ту­ристи­те съ­що спи­рат, ви­на­ги ври от хо­ра. На ска­ри­те цвър­тят ке­бап­че­та, мал­чу­га­ни­те раз­на­сят ко­ка-ко­ла и сла­до­лед, же­ни­те си ку­пу­ват коз­ме­ти­ка. Мал­ци­на оба­че зна­ят, че ако се спуснеш по стръм­ния ас­фал­тов път на­вът­ре в се­ло­то и ка­раш в по­со­ка на Вла­ди­мир, ня­къ­де след пет­сто­тин мет­ра ще ви­диш вля­во цър­к­ва­та “Св. Ни­ко­ла”. В срав­не­ние с дру­ги­те цър­к­ви по се­ла­та на­о­ко­ло, и те­зи, де­то са за­па­зе­ни, и раз­ру­ше­ни­те, та­зи цър­к­ва е мно­го го­ля­ма. Та­ка­ва го­ля­ма цър­к­ва май ня­ма дру­га в ця­ла­та Ра­до­мир­ска око­лия – и то стро­е­на по тур­ско вре­ме и за­вър­ше­на още в 1761 година. Дво­рът й, съ­що доста го­лям, е опа­сан с ви­сок един чо­веш­ки бой ка­ме­нен зид, от она­зи ста­ров­рем­ска­та, су­ха­та зи­да­рия. Ми­на­ла­та не­де­ля с же­на ми и хла­пе­та­та се вдиг­нах­ме с ко­ла­та и оти­дох­ме да раз­г­ле­да­ме та­зи цър­к­ва. Две­те кри­ла на дър­ве­на­та ка­пия в зи­да бя­ха вър­за­ни с тел. Раз­вър­зах тел­та и вля­зох­ме в дво­ра. Фа­са­да­та на хра­ма с кам­ба­на­ри­я­та бе­ше из­ма­за­на с прясна ма­зил­ка. Яв­но те­че­ше ре­монт, но майсто­ри не се виж­да­ха ни­как­ви. Просте­но да им е, ре­кох си, не­де­ля е. От­ст­ра­ни бя­ха нах­вър­ля­ни же­лез­ни тръ­би от ске­ле­то, тал­пи, оп­ръска­ни с вар, и раз­ни ста­ри дър­ве­ни пар­че­тии, по ко­и­то гре­е­ха стран­ни шар­ки, а съ­що та­ка праз­ни бу­тил­ки от би­ра, пя­сък, праз­ни ци­мен­то­ви тор­би и всич­ко то­ва бе­ше за­тъп­ка­но ед­но вър­ху дру­го и сме­се­но в го­ля­ма куп­чи­на. За­рад­вах се на христо­лю­би­е­то на ми­ря­ни­те от Ста­ро се­ло. При все­об­ща­та раз­ру­ха бе­ше твър­де оку­ра­жи­тел­но да ви­диш, че те ми­ле­ят за цър­к­ва­та си и са на­ме­ри­ли па­ри за ре­мон­та й. Раз­вър­зах ка­нап­че­то от цър­ков­ни­те две­ри и че­ти­ри­ма­та вля­зох­ме вът­ре в хлад­ния, ми­ри­шещ на вар по­лум­рак. Ико­носта­сът бе­ше раз­г­ло­бен и стру­пан вля­во в пред­две­ри­е­то. Сво­дът и сте­ни­те на цър­к­ва­та и сте­ни­те на ол­та­ра бя­ха прясно из­ма­за­ни. Ико­ни­те бя­ха от­не­се­ни ня­къ­де, са­мо на ед­но ка­нап­че до ол­та­ра ви­се­ше мал­ка хар­ти­е­на ико­нич­ка на св. Иван Рил­ски. В един раз­не­би­тен шкаф, за­ле­пен до сте­на­та, бя­ха нах­вър­ля­ни ста­ри цър­ков­ни кни­ги, пок­ри­ти с хо­ро­са­нов прах. Майсто­ри­те бя­ха из­ма­за­ли и шпак­ло­ва­ли гриж­ли­во всич­ко, но тук-там под бя­ла­та ма­зил­ка, къ­де­то бе­ше ве­че по­за­съх­на­ло, на­пи­ра­ха очи­те на изог­ра­фи­са­ни­те пре­ди два ве­ка и по­ло­ви­на свет­ци. Са­мо на ед­но място, вля­во от ол­та­ра, има­ше не­из­ма­за­но пар­че сте­на. На­вяр­но майсто­ри­те са бър­за­ли да прик­лю­чат ра­бо­та­та за де­ня, а и раз­т­во­рът им е бил, по всич­ко из­г­леж­да, свър­шил, пък после, през след­ва­щи­те дни те се бя­ха зап­лесна­ли с дру­го и бя­ха заб­ра­ви­ли да до­вър­шат то­ва не­из­ма­за­но място, та сред зе­ле­ни­те люс­пич­ки на ста­ра­та боя мо­же­ше още да се раз­че­тат кри­во-ля­во бук­ви­те:
“До­вър­ши се та­зи цър­к­ва “Св. Ни­ко­ла” в ля­то 1761-во с по­мощ­та на Иг­нат. Мно­го се из­мъ­чи той…”
Си­гур­но ут­ре-вд­ру­ги­ден зи­да­ри­те щя­ха да ви­дят то­ва про­пусна­то място от сте­на­та и щя­ха да из­ма­жат и не­го с прясна вар.
Из­ля­зох­ме от цър­к­ва­та. Де­нят бе­ше слън­чев, раз­хо­дих­ме се още мал­ко из ог­ром­ния двор, под ди­ви­те кесте­ни, а после се ка­чих­ме в ко­ла­та и се вър­нах­ме в съ­сед­но­то се­ло, къ­де­то де­ца­та ка­ра­ха ва­кан­ци­я­та при дя­до си и ба­ба си, а ние с же­на ми бях­ме преско­чи­ли от Со­фия да ги ви­дим и да ги раз­хо­дим мал­ко. Ка­то сед­нах­ме да обяд­ва­ме, по­пи­тах за цър­к­ва­та “Св. Ни­ко­ла” в Ста­ро се­ло и знае ли се кой е Иг­нат. Тъст ми, бивш учи­тел, с че­ти­рий­сет и пет го­ди­ни тру­дов стаж, се пре­сег­на и из­мък­на из­меж­ду то­мо­ве­те на Ва­зов от раф­та ед­на ста­ра ка­фя­ва кни­жи­ца с твър­да раз­ръ­фа­на хар­тия, от Ив. Н. Ка­ра­и­ва­нов, по­мощ­ник ок­ръ­жен учи­ли­щен ин­с­пек­тор, из­да­де­на през 1927 г. Там, на 29 стр., на­ме­рих мал­ко за цър­к­ва­та “Св. Ни­ко­ла” и за то­зи Иг­нат и го про­че­тох на глас:
“Че пет­ве­ков­но­то роб­ст­во е би­ло теж­ко, мно­го теж­ко в Ра­до­мир­ско се виж­да не са­мо от раз­ру­ше­ни­е­то на мно­го­то кре­пости, гра­ди­ща, не са­мо от раз­ру­ше­ни­е­то и пре­се­ле­ни­е­то на се­ла­та, но и от раз­ру­ше­ни­е­то на тех­ни­те цър­к­ви и ма­насти­ри. Оста­на­ли са из­це­ло или от­части зд­ра­ви са­мо цър­к­ви­те в се­ла­та Чу­ко­вец, Дол­ни Ра­ко­вец, Ста­ро се­ло, Ра­ди­бош, При­бой, Ра­нин­ка­та цър­к­ви­ца, ко­я­то се на­ми­ра на ви­со­чи­на­та меж­ду се­ла­та Че­пи­но и Габ­ров дол, Дол­но-Ди­кан­ска­та – на ви­со­чи­на­та Бър­до, Пче­лин­ска­та, ко­я­то се на­ми­ра над р. Стру­ма, на ви­со­ка­та непристъп­на ска­ла и Гор­но Ди­кан­ска­та.
Има осно­ва­ние да се вяр­ва, че раз­ру­ше­ни­е­то на цър­к­ви­те и ма­насти­ри­те е ста­ва­ло не са­мо с раз­ру­ше­ни­е­то на се­ла­та [от тур­ци­те], но и по да­де­на за­по­вед, на­вяр­но, по же­ла­ни­е­то на гръц­ки­те пат­ри­ар­си. Да­ли то­ва е ста­на­ло по­ве­че след уни­що­же­ни­е­то на Ох­рид­ска­та бъл­гар­ска ар­хи­е­писко­пия – 1767 г., или мно­го по-ра­но, не се знае, не се пом­ни.
В ня­ко­гаш­но­то се­ло Дру­ган, ко­е­то се­га об­х­ва­ща Ста­ро се­ло, с. Вла­ди­мир, с. Опа­ло­во, ма­ха­ли­те Гра­ма­де, Огоя и още ня­кол­­ко по-мал­ки от тях ма­ха­ли, е има­ло мно­го цър­к­ви. Каз­ват, че та­ки­ва цър­к­ви е има­ло око­ло 40, но всич­ки­те би­ли раз­ру­ше­ни.
…за напра­ва­та на та­зи го­ля­ма цър­к­ва “Св. Ни­ко­ла” в Ста­ро се­ло е бил ини­ци­а­тор един бо­гат и вли­я­те­лен, по то­ва вре­ме пред тур­ска­та власт, бъл­га­рин, Иг­нат, от с. Дру­ган. Раз­ре­ше­но му би­ло да я напра­ви три пъ­ти по-мал­ка, а той на своя от­го­вор­ност я за­поч­нал го­ля­ма, как­ва­то е се­га. Ка­то се на­у­чи­ла власт­та за то­ва му сво­е­во­лие, из­пра­ти­ла един тур­чин да про­ве­ри. Ко­га­то из­пра­те­ни­ят се уве­рил в истин­ност­та на до­не­се­ни­е­то, ка­зал, че “тоя ви­рог­лав гя­у­рин” ще бъ­де убит. За да спа­си жи­во­та си, той [Иг­нат] дал мно­го зла­то руш­вет на тур­чи­на. Послед­ни­ят, ка­то взел па­ри­те, съг­ла­сил се да прик­рие исти­на­та, ако [оба­че] му поз­во­ли да спие ед­на нощ при ху­ба­ва­та му же­на… Та­ка с руш­вет зла­то и скъ­па се­мей­на чест та­зи цър­к­ва в Ста­ро се­ло и се­га е ед­на от най-го­ле­ми­те в око­ли­я­та. А Иг­нат на­рек­ли Ага­ин.”
Спрях да че­та.
– Гле­дай, знае се име­то на то­зи чо­век, а на же­на му не се знае – ка­за же­на ми, след ка­то доста по­мъл­чах­ме.
– Знае се – ре­кох. И им раз­ка­зах, че пре­ди да си тръг­нем че­ти­ри­ма­та от цър­к­ва­та, бях оби­ко­лил от­вън ця­ла­та пост­рой­ка, га­зей­ки през копри­ва­та и тръ­ни­те, и от­зад, до вън­ш­на­та сте­на на ол­та­ра, бях ви­дял ка­ме­нен кръст, по­лу­зак­рит от къ­пи­но­ви­те храсти. На кръста бе­ше из­се­че­но име­то Ма­рия. Го­ди­на­та на раж­да­не­то й бе­ше 1741. А го­ди­на­та на смърт­та й бе­ше 1761.Деян Еневwww.kultura.bg