Модерното оръжие на властимащите не е цензурата, а затъмнението – замитането под килима на всяко нещо, по-близко до истината

Модерното оръжие на властимащите не е цензурата, а затъмнението – замитането под килима на всяко нещо, по-близко до истината

Българското кино е в миналото. Открита цензура няма – забранена е по конституция. Но тя съществува. Направи ли Корабов филма си за лагера, който уби цигуларя Сашо? Имаме ли филм за писателя дисидент, убит от тайните служби на моста в Лондон? Дори когато просветне някъде като пламъче на вощеница част от истинската драма на нацията през реалсоциализма, някой бърза да го духне или да го затъмни. Сега модерното оръжие на властимащите не е цензурата, а затъмнението – замитането под килима на всяко нещо, по-близко до истината. Вече съм разказвал за сериала на Дочо Боджаков, преминал „като през пустиня“ в късните часове на централната телевизия, за който настъпи пълно табу дори за споменаване в медиите. Значи съществува задкулисен щаб, който направлява процесите поне в културната сфера. Оня, който плаща и на троловете да пишат във фейсбук „каквото трябва“, щом се поведе кампания за или против нещо си. Ето още едно доказателство за средновековното маскарадно време, в което тече животът ни. Интервю на Анита Димитрова с Георги Мишев- Неотдавна издадохте мемоарната книга „Мир на страха ни“. Страхувате ли се от нещо днес? На фона на ужасиите, които стават тези дни по света, от какво има да ни е страх като общество?
– И като индивиди, и като общество трябва да се плашим от демоните, които са вътре в нас. От глупостта, от маниите, от първичните инстинкти, които ни превземат от време на време и блокират разума. Това не е психология, социология, а чиста физиология… Песимистично излиза, но трябва да го осъзнаем. Не сме в състояние да се справим сами. Нуждаем се от помощ.- В книгата си датирате като начало на опростачването 1944 г., „когато до властта се добраха хора неграмотни и полуграмотни, ненавиждащи четмото и писмото, без познания за миналото на род и народ…“. Не сте по-снизходителен и към посткомунистическия период. Докъде стигна опростачването и обратимо ли е?
– Като говоря за физиология, напомням само, че не съществува „природна интелигентност“. Ако някой е имал дядо професор, да не си мисли, че носи професорския ген в кръвта си. Има нещо от средата, от домашната и родовата атмосфера, но главното е какво си направил ти самият, за да облагородиш дивото в душата си. Проблемът е как да не пречим на индивида да се развива и самоусъвършенства, за да се превърне в личност. А когато дълго време начело на нацията стоят „безличности“ – резултатът е днешният ни хал. Случайно ли се появиха хората с качулки преди четвърт век? Те бяха видимата страна на маскарада, в който живяхме десетилетия. Нашето средновековие. И ако не успеем да осъществим просвещението, никакъв обрат няма да настъпи. Не виждам скорошен обрат, защото продължаваме да си служим със средновековни средства за просвещение. Какво означава да каниш населението масово да пише романи? Легализиране на графоманията?… Но май че не е случайно: след като имаме местни феоди и феодали, олигарси, графове, селища със затворен периметър, графоманията е явление закономерно.- Нашето кино чества 100-годишен юбилей. Вие сте част от кажи-речи половината от този век. Какви са спомените ви от него?
– Този въпрос трябва да го отмина, защото няма да ни стигнат два вестника за конкретен отговор. А най-конкретният е „било каквото било“. Или „имало едно време“. Защото родното кино е вече в отминалата приказка. Не трябва да забравяме, че едно общество може да живее без изкуство. Без необходимост от изкуство. Няма на площада протестъри, които да искат нови книги, нови филми, нов Бешков или нова Гена Димитрова. Площадът е доволен, че има кабеларки, а меценатът Василев си умира от кеф, като гледа „Шменти капели“. След сто години Васил Гендов е вече Легендов, намираме се в предгендовия период на търсене на подаяния, за да задвижим камерата. И като изкрънкаме някой лев – да снимаме екшъни по холивудски рецепти отпреди половин век. Да притопляме стари манджи.- И преди сте се изказвали, че съвременните ни филми са правени по чужди калъпи и не „говорят“ на българския зрител. Сега цензура няма, но пък гилдията се разкъсва от дрязги и скандали за пари. Как гледате на тия – често срамни – случки?
– Открита цензура няма – забранена е по конституция. Но тя съществува. Направи ли Корабов филма си за лагера, който уби цигуларя Сашо? Имаме ли филм за писателя дисидент, убит от тайните служби на моста в Лондон? Дори когато просветне някъде като пламъче на вощеница част от истинската драма на нацията през реалсоциализма, някой бърза да го духне или да го затъмни. Сега модерното оръжие на властимащите не е цензурата, а затъмнението – замитането под килима на всяко нещо, по-близко до истината. Вече съм разказвал за сериала на Дочо Боджаков, преминал „като през пустиня“ в късните часове на централната телевизия, за който настъпи пълно табу дори за споменаване в медиите. Значи съществува задкулисен щаб, който направлява процесите поне в културната сфера. Оня, който плаща и на троловете да пишат във фейсбук „каквото трябва“, щом се поведе кампания за или против нещо си. Ето още едно доказателство за средновековното маскарадно време, в което тече животът ни.
Светът най-накрая забелязва, че у нас е най-зле правосъдната ни система – нещо, което си го знаем от половин век. Но още по-зле е правосъдната система в културата ни, тоест критиката. Никога не е било по-зле: дори предосвобожденският печат, макар и още в пелени, е имал критически колонки, мнения, оценки по явленията от духовната сфера. Къде са сега нашите културни седмичници, списания, годишни прегледи, дискусии и т.н.? Една „Култура“, като от червена коприна, която само чака Чомски да снесе ляво яйце, за да кудкудяка около полога, в очакване на евразийска „оттепель“… Къде изчезнаха киноведи и киноексперти, излезли изпод матрицата на НАТФИЗ, за да анализират най-новите филми, да отсяват зърното от вносния талаш-амбалаж? Защо таблоидите – жълти и жълтеещи – спряха да печатат рецензии за филми, а имитират киномнения под форма на реклами, пикантерии от снимачните площадки или така наречените лафове от диалозите? Това е псевдокритика, епидермален поглед към изкуството. Още по-печално е положението в литературата, където се шири саморекламата, приятелската услуга – също реклама, или отвлечената словоблъсканица на структурализма, която отблъсна читателя от книгата и го отклони към коловоза на забавлението. Сто и петдесет души те бяха на брой, членовете на секция „Критика“ към СБП: какво остана от нормативната им бумащина? От Тимофеев и Поспелов, Тодор Павлов и Васил Колевски? Жалко, че покрай идеологическите фалшификати се изгуби артистизмът на Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, на Иван Пауновски и още някой техен ученик – изчезнаха в смога на каканижнината, на чалгата, така ярко проличала в поезията днес – превърната в стихоплетство и гнусен рап…- Споменахте за „лафовете“ от филмите. Някои реплики от „Дами канят“, „Преброяване на дивите зайци“ и др. заживяха свой собствен живот като крилати фрази, почти вицове. Изпитвате ли сантимент?
– Какъв сантимент, то си е пълно безобразие! Откъде дойде тази мода да се вадят „лафове“? Един кандидат-сценарист (Генчев) направо заяви, че още не е написал сценария, но вече има готови „лафовете“, които героите ще произнесат от екрана. Това не е ли върхът на глупостта? И никой не му каза да си пие хапчетата, а продължиха да го интервюират, да му правят кампания за средства, мисля, че посъбра някой милион… Така ли лесно ставало то? Къде е критическият нюх на редакторите от сутрешни и следобедни блокове да озаптяват навреме самозванци и нарциси от всички разцветки, за да не размътват главите на зрители и слушатели? – Вашите книги и филми от 60-те и -70-те години описаха едно преломно време в живота на българина – миграцията от селото към града. Вие сам отидохте първо в града, а сетне обратно – на село. (Макар че Панчарево си е малко „вилна зона“.) Възможно ли е по принцип такова връщане, може ли то да донесе някакво спасение?
– В книгата, както знаете, отговорът е: на куково лято. Селата вече са празни, селяните „умряха“ съгласно лозунга по софийските фасади. Потомците на някогашните селяни хвърлят найлонови торбички от панела и гласуват за социална държава, защото не искат да знаят какво е мотика и лопата. Нека ни бере греха столетницата, която ни набута в града, за да ставаме най-прогресивни пролетарии, а всъщност събуди в нас варварски инстинкти да чупим пейки и глави на противникови фенове. В нас в латентно състояние са живи дрождите на имигрантите от парижките квартали, които нахлуха в списание „Шарли“. Дрождите на отмъщението за обърканите ни съдби, комплекси, алергии, отключени карциноми и калцификати… Наистина се нуждаем от модерна реанимация, от помощ. От реформи.- В края на 80-те бяхте активен политически, първо с Русенския комитет, а след промените – депутат във Великото НС. Как гледате сега на политиката, от разстояние?
– Оказвах логистична подкрепа, да се изразя като политолог. Виждах, че трябват хора, защото политиката не е лично дело, трябва ти екип. Впоследствие отборът ни се разпадна и като лисицата излязох от лозето както бях влязъл – с празен стомах. Не буквално, разбира се; имам предвид, че изгубих десетина години, докато се върна в предишното си състояние. Състоянието на автора е да следва интуицията си, да не преследва цели. Политиката преследва цели, решава задачи; изкуството превръща химерите в нови действителности. Прозата, казва Хегел, подрежда действителността; моята скромна мечта бе да не ми пречат да пиша проза, да внасям някакъв ред, ако не в живота, поне на хартията.
***Георги Мишев е роден на 3 ноември 1935 г. в с. Йоглав, Ловешко. Завършил е Ветеринарния техникум в Ловеч, а след това журналистика в Софийския университет. Автор на множество книги и сценарии за филми, сред които „Дами канят“, „Матриархат“, „Селянинът с колелото“, „Вилна зона“, „Преброяване на дивите зайци“, „Момчето си отива“ и др. Бил е председател на Комитета за защита на Русе, за което е изключен от БКП. Депутат от СДС във Великото народно събрание.в-к „СЕГА“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.