Не може да има история народ, който я употребява само като подправка на безвкусните политически манджи! Приеха ни в задния двор на Европа, ще минем полека и в предния – ако сме послушни и забравим заветите на Левски, Раковски и Паисий!

Не може да има история народ, който я употребява само като подправка на безвкусните политически манджи! Приеха ни в задния двор на Европа, ще минем полека и в предния – ако сме послушни и забравим заветите на Левски, Раковски и Паисий!

Тревога: Жална ти майка, Българийо!Приеха ни в задния двор на Европа, ще минем полека и в предния – ако сме послушни и забравим заветите на Левски, Раковски и Паисий
Историята е глас на мъртвите, който поучава живите – така е записал в тефтерчето си героят от Орлово гнездо, опълченският субалтерн-офицер Стефан Мазаков. Някъде от дълбините на вековете римляните потвърждават – историята е учителка на живота. Хората имат история. Мравучките – не.
Както и българите, впрочем. Не може да има история народ, който я употребява само като подправка на безвкусните политически манджи, с които се опитва да залъже своя глад за истина, добруване, просперитет.
Само пиедесталите са вечни в нашето народно съзнание – тези, чиито статуи изправяме върху тях, се менят по-често от яловите правителства на избухналата преди години демокрация, сиреч – народовластие.Нека си припомним,
че дори Левски продажни и конюнктурни писачи заклеймиха като разбойник и убиец, а затънали в самодоволство и тлъста самодостатъчност „божии“ служители отказаха да канонизират за светец, като че ли народът ни не го е направил вече отдавна.
И само той ли? Националният нихилизъм се превърна в критерий за „глобално“ мислене, наложи се като първостепенно условие за нашия „цивилизационен избор“, както се изразяваше един прочут с баналностите си роден държавник, в мандата на който усещането за кухост в коридорите на властта се превърна в убеденост. Пременени полуинтелегенти се опитват да ни пробутват доводи в полза на подмяната на кирилицата с латиница, сквернят кървавия дръвник в Батак и святата църква в Перущица с лигави приказки за „османско присъствие“, водят наукообразни дебати за дядовазовото „Аз съм българче“, макар че благодарение на социалния геноцид на сини, червени идруги шарени политически лумпени
скоро май няма да има кого да учим да го рецитира…
Жална ти майка, Българийо!
Но всяко нещо си има цена, майките реват, а чедата им заминават на гурбет дор до Антиподите. После някои се връщат и решават да ни вкарат в пътя, т.е. в Европа, след което географията и историята потъват от срам в рядката кал на подмазвачеството.
Да им припомняме как европейската дипломация е сваляла шапка пред Парчевич и Раковски? Или защо Любен Каравелов е класик на три европейски литератури?
Или кои са братята първоучители, които католицизмът провъзгласи за светци-закрилници на Европа, чието дело даде възможност на всички народи да славят Бога на своя си език? Или за св. св. Михаил, Киприян и Григорий Цамблак, отворили пътя на християнството през Киев чак до замръзналите простори на Северния ледовит океан?
О, неразумни и юроде!…
Човек без достойнство става поне за слуга. Народ без достойнство и за това не става.
Надеждата е, че сред нас все още има много хора, които знаят, че българите са зърно в плявата на света. Все още разпознават българското богатство – хората, природата, историята.
Първо за хората – казват, че Господ не наказва когото мрази. Значи, Господ много ни обича. И ние го знаем дори в най-отчаяните си мигове. Останахме малко, но сме държеливи.
Европейци сме откак свят светува, за разлика от всички останали европейци. Но те ни приеха в Европа – тяхната. Все още сме в задния им двор – ще минем полека и в предния, ако сме послушни. И ако престанем да помним кои сме, откъде идваме и какво помним. Другият вариант е някои да си спомнят, че да опазваш своето достойнствоозначава да зачиташ чуждото.
Така предпочитаме.
Емнали сме се да довършим природата си, но и тя е държелива. Бракониерството в България изобрети не само заглушители за ловни пушки, но и заглушители за моторни резачки. И заглушители за гузна съвест. Прибираме кървавия данък на дивеча и крием под вратовръзки диващината си. Ще разберем ли някога, че сме живи само ако обичаме и закриляме реката, дървото, синигера, сърната?.. Да се надяваме – и на разните европейски натури, но и на нашата си, от деди и прадеди.
Образованието, комшиите, телевизиите, вестниците, юпитата, различни други прякори и въобще кой ли не се мъчи да събори в нищото историята ни. Ние пък се мъчим да я подпирамес кървавия дръвник от Батак,
с войнишките паметници от заличени гробища, със знамена от атаки на нож и други такива. И ще я подпрем, няма съмнение.
Защото какво е българинът без народа, балканите и миналото си?
И как ще хиляди, ако не помни, не почита и не обича?
Така че – помнете, почитайте и обичайте!
Амин!Йото ПАЦОВ, писател и публицистИзточник: www.nabore.bg
Колаж:Иво Ангелов, Свободен човек

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.