Борисо-о-о-о-в, не те ли е срам!
Борисо-о-о-о-в, не те ли е срам!
В тези последни топли дни, когато се сбогуваме с лятото и се връщаме по домовете си с радостното вълнение, че идват избори и ще можем да подредим голямата си къща-държавата, един бивш и вероятно бъдещ министър-председател, Бойко Борисов, се разкрещя от ефира на телевизора по адрес на бивш министър: „Сто-о-о-о-йнев, защо заекваш?“ и ни върна към реалностите на политическия ни живот.
Пак тези дни се стягаме да празнуваме тържествено 25 години от идването на демокрацията в България. Пак в тези дни, но преди 25 години, се събрахме пред храма, а на стълбището застанаха едни хора – брадясали, неподстригани, опърпани. На някои имената се знаеха, но многохилядното мнозинство не бе ги виждало. Те бяха дисиденти-интелектуалци, артисти, поети, научни работници, студенти. Новите водачи на народа. Говореха с патос, излъчваха надежда, вяра.
25 години по–късно към нас се обръщат едни други хора — загладени, соанирани, костюмирани. Новите политици, на които никой не вярва вече. Между тях и народа зее пропаст. Те живеят по свои закони и правила, неписани – правилата на мафията. Официалните закони са за простолюдието. И затова взорът надежда не види. Отиваме на избори като обречени, апатични, невярващи. И то след година на протести, на изкрещяна стотици пъти воля за промяна. Няма радост, надежда, оптимизъм. Цял месец ще слушаме една безкрайна говорилня, едни и същи обещания и залъгалки. Пак ли същите ще ни управляват, това ли е промяната?
Цялата философия, която Бойко Борисов ни поднася за бъдещето управление, е от няколко думи — ГЕРБ, Реформаторски блок, Германия. Следват заплахи. Бай Ганьо от Банкя заема позата на Крали Марко – ако не ме изберете с абсолютно мнозинство, очаква ви глад и мизерия. После сваля малко летвата — ако има над 110 депутати, ще управлява. Това са си неговите сметки, а народът трепери като наказано дете. И нито дума, че няма да управлява както при първия си мандат. Че няма държавата да му е като бащиния. Че няма да назначава, да опрощава и издига само тези, с които играе карти или за които му се е обадил Първанов. Че ще зачита демокрацията.
ГЕРБ щял да дава право на общините да налагат данък. ГЕРБ ще пита и опозицията за промени в конституцията. В новите клипове на ГЕРБ Бойко намига виртуално… Има ли смисъл да се говори за програма, за кампания, за послания? Самият той си е и реклама, и послание.
БСП навлиза в кампанията плахо, снишена. След като едва си разпределиха местата в листите, сега „червените“ не могат да се разберат за програмата. От списъците с кандидат-депутатите липсват имената на някои досегашни депутати от Гражданската квота. С това се плаща дан на онези критици на Станишев, които го критикуваха, че давал такива места на хора, които нямат нищо ощо с борбите на партията, т.е. защо външни хора, а не самите тях. Независимо дали всички тези имена бяха най-сполучливите, но това беше една от съществените заслуги на досегашния председател – че се опитваше да разшири периферията на влияние на БСП, че привличаше към нейната кауза и хора, които дори са били активисти в редиците на десницата.
Примерът с тези избраници и въобще политиката на отваряне на партията й донесе около 200 000 допълнителни гласа на предишните избори, които бяха от бивши гласоподаватели на десницата. Сега от тези позиции, завоювани от Станишев, има отстъпление.
На „Позитано“ говорят за прогресивно облагане на доходите на физическите лица, продължаване на проекта „Южен поток“ и развитие на ядрената енергетика чрез строителство на АЕЦ „Белене“, против икономическите санкции срещу Русия… Има ли смисъл да изреждаме тези толкова познати ни обещания? Та нали те фигурираха и в предишната програма, с която БСП бе на власт една година. Какво ще си кажат хората – тези всеки път обещават едно и също, но после не го изпълняват. Да не говорим, че повечето от тези намерения в областта на енергетиката и външната политика, са залегнали и в програмата на конкурента вляво АБВ.
За тази кампания най-характерното е, че хората не се интересуват какви обещания се дават в програмите, а кой ги дава, какъв е неговият морален облик, може ли да му се вярва. Не е случайно, че има такава съпротива в регионите срещу кандидатурите на бивши министри от правителството на Орешарски. Левите гласоподаватели не могат да им простят, че не се справиха и сдадоха властта. Колко от сегашните партии и техните кандидати могат да издържат на тази преценка?
В листите на ДПС имаше наистина такива сензационни изненади, които надхвърлят досегашната екстравагантност на движението, когато иска да шокира публиката. В тях фигурират тези на бившия министър на финансите от квотата на БСП Петър Чобанов и на бившия началник на отбраната генерал Симеон Симеонов. Не е проблемът, че те ще представляват една партия, съставена предимно от етнически турци. Проблемът е дали те са имали някакви ангажименти към тази партия на високите държавни постове, на които са се намирали и сега си получават наградата. За министъра на финансите Чобанов се знае, че в последните месеци от управлението на кабинета „Орешарски“ заемаше позиция, противоречаща на линията на БСП и изразяваща тази на ДПС. Така например той подкрепяше искането на ГЕРБ, одобрено и от ДПС, за актуализация на бюджета. Чобанов беше на страната на онези, които силно атакуваха КТБ и искаха нейната ликвидация. Какво още е правил, ние не знаем. Още по-малко можем да съдим за ангажиментите на висшия военен началник генерал Симеонов. Пак повтарям, не е грях, че е в редиците на ДПС, но като военен той трябва да е стоял настрана от всякакви партийни ангажименти към когото и да било.
Учудващо е и присъствието на бившия евродепутат Слави Бинев в редиците на Патриотичния фронт, който се кани да подкрепя Бойко Борисов като нов министър-председател. Хората, които имат памет за събития от поне преди няколко години, не могат да забравят, че Слави Бинев публично демонстрираше пълна ненавист към личността на Бойко Борисов, а сега ще го подкрепя.
За партии като „България без цензура“, които нямат политическо минало, е нормално да привличат вниманието с нестандартните си идеи, макар някои от тях да изглеждат непостижими за изпълнение. Но и при Бареков, както и при останалите по-малки партии, стои с голяма острота въпросът с кого в утрешното управление биха си партнирали, за да реализират своите идеи. Може ли например АБВ, която е проводник на проруска политика, да си партнира с ГЕРБ или с Реформаторския блок? Не, разбира се. И с БСП не може, разбира се, по други причини. С ДПС никой не иска да си партнира, но движението вече си е осигурило участие във властта, без да влиза в официални коалиционни споразумения. Какво ще произлезе от това, ще бъде един от най-интересните въпроси на бъдещия парламент. Дали ще бъде сочено непрекъснато с пръст както „Атака“? Дали ще има протестиращи, които ще викат срещу „неадекватната“ коалиция и „златния пръст“? Що за управление ще имаме при партии с толкова различни идеологии, външнополитически ориентации и скарани лидери? Това се питат хората, защото става ясно, че съвсем други интереси свързват тези политически партии и техните лидери. Какъв е смисълът да ги заблуждават с разни скучни програми?
Иван Гарелов