ПИСМО ОТ АМЕРИКА
ПИСМО ОТ АМЕРИКА
Elena Angelova
до:
Любомир Кольовски
7 мин. · New York, NY, United States ·
10-ТИ НОЕМВРИ 1989 г.
ноември 9, 2010 by GG
Бе една от онези вечери, в които залисана от игра на стражари и апаши, бях просрочила визата си за излизане навън, която изтичаше с края на предаването „Телевизионен справочник“. Скрита, зад един Вартбург от стражарите, усетих мощен захват на ухото си от сили право-пропорционални на гравитацията. Чувството, че ухото ми всеки един момент ще се отдели от останалата част на това, което наричах „себе си”, означаваше само едно – баща ми ме беше намерил.
Когато висиш две педи във въздуха, държана от мощната ръка на дългогодишен работник в ЖП-то, и по този начин прекосиш междублоковото пространство изведнъж осъзнаваш, че е по-добре да загубиш достойството си в махалата, отколкото ухото.
Едва когато бях пренесена обратно вкъщи забелязах, че се случваше нещо странно. Ехидната усмивка на баща ми не слизаше от лицето му дори след като аз бях заземена за пода, и отново удостоена с правото на собствен ход.
За да разберете сложната социална обстановка, в която израстнах, е добре да направя няколко пояснения. Роднините на баща ми са анти-комунисти до 9-то коляно. Неговият дядо е бил разстрелян от комунистите, а неговия баща е лежал в Белене, брат му бе в затвора и макар да бе хванат да краде от Винпром-а, в който работеше, версията за пред Света, разбирайте комшиите, е че бе станал жертва на политическа репресия. И докато баща ми ненавиждаше комунистите, при майка ми нещата стояха по друг начин. Тя е дете на активни борци против капитализма и фашизма, нейните баба и дядо са били разстреляни от царски офицери, самата тя бе партиен секретар, а най-голямата и гордост бе брат й, който по това време бе офицер от Държавна Сигурност. В този микрокосмос на Студената война, посрещнах оставката на другаря Живков.
Да гледа централната емисия Новини се бе събрало цялото семейство. От екрана на телевизора ни погледна за пореден път бай Тошо, но този път физиономията му не бе така безгрижно инфантилна, както бях свикнала да го виждам. Инфантилността в излъчването на другаря Живков не можеше да се изкорени, но безгрижието бе заменено с изражение, което показваше че е осъзнал, че са го преебали зверски. Лицето му невербално изказваше послание „Стига бе, копеле, верно ли ми го направихте тоя номер?“, докато гледаше към Петър Младенов и Андрей Луканов.
След новината за оттеглянето на Тодор Живков, баща ми стана и извади от хладилника три банана и един шоколад Тоблерон, след което заяви „Отсега нататък ще живеем като хората на Запад”. В съзнанието ми веднага изкочи образа на западните хора, които закусват, обядват и вечерят само банани и корекомски шоколад. Във въображението ми се появиха мусака и кебапчета от банани и Тоблерон, кюфтенца като шоколадови яйца – в средата с играчка. Опитвах се да се адаптирам към това, което асоциирах със западния лайфстайл.
През това време майка ми обясняваше нещо разпалено по телефона с колежка, като спомена многократно словосъчетанието, което щеше да съпътства почти всеки нейн разговор през следващите 20 години – „съкращение от Института”. Баща ми триумфално излезе от вкъщи с намерението да се присъедини към тълпата от други интелектуално необременени, но за сметка на това емоционално заредени, труженици пред Народното Събрание.
Два часа по-късно бащата се върна. Ентусиазма му бе спаднал и въпреки, че мисията му бе изпълнена и той присъстваше в повечето кадри на утрешната емисия на „По света и у нас“, имаше смесени чувства от митинга. Голямото разочарование бе дошло от факта, че човека с мегафона, който най-силно е викал „Долу БКП” е бил брата на майка ми, моят вуйчо, за когото вече споменах, че бе действащ офицер от ДС по това време.
С времето, както повечето присъстващи на въпросния митинг, баща ми разви избирателна политическа амнезия, особено когато ставаше въпрос за създаването и спонсорирането на Съюза на Демократичните Сили. Пусна си брада и закачи десетки икони из къщата – психична болест, която в България се нарича „християн-демократ”. Християнската религия е известна със своите демократични ценности – хората гласуват да убият Иисус, но Господ им го натриса пак. Нали се сещате и за онзи случай, в който хората се събрали и гласували десетте божи заповеди. Християн-демокрацията е оксиморон сравним с ислямски-феминизъм.
От демокрацията, аз кюфтета по средата с играчка, не видях. Това, което спечелих от промените, бяха лепенки с лъвчето на СДС, които закачих върху училищната си раница, секцията, гардероба, хладилника и асансьора. Майка ми получи съкращение от Института, в който е работила цял живот и понеже по Живково време единственото, което се е изисквало от нея е да ходи на работа, тя не притежаваше никакви умения и си остана безработна – типичния избирател на БСП.
Единственият, който спечели от 10-ти ноември бе вуйчо. Той през годините стана собственик, по хронологичен ред, на финансова къща, охранителна фирма, чейндж бюро, акционер във фалирала банка, собственик на бензиностанция, в близост до Югославската граница, частен фармацевтичен завод за производство на амфетамини, инвестиционен посредник на БФБ, и строителна фирма, специализирана първо в изграждането на хотелски комплекси по морето, а после и пътища от националната пътна инфраструктура.
Баща ми няколко години след десети се разочарова от СДС-то и с времето гласува за Жорж, НДСВ, Новото Време, ДСБ и ГЕРБ. Факта, че всеки път вуйчо ми участваше като ревностен привърженик и спонсор на въпросните политически формации, тате определя като чиста случайност.